Реч при разпускане на дружеството
“Приятелите на нищетата” на 20 декември
1992 година

Ала до март ще сме готови.
Ще има всеки черно знаме,
ботуши гумени, чекия,
в която се е клел, лопата!
Тогава, казват, да изровим
от гробищата любовта ни
и в ямите да се укрием,
приятели на нищетата.

Но аз не вярвам в тези ями!
Те толкова вода пропускат,
че можем в тях да се издавим
под пукота на зли мехури.
Изплували в смъртта си срамна,
очите ни с калта ще хрускат
в устата на подводен дявол,
помислил ни за мравки щури.

Аз ви заклинам да не крием
във ямите случайни мръвки,
а да раздаваме телата,
да се разкъсваме, да хрусне
смъртта в ръждивите чекии -
додето изтечем и цъфне
душичката на нищетата!...
Аз режа долната си устна -

а тя е ягода прастара,
в която чака сок покълнал...
Спи сокът в мойта долна устна,
подобно кървава змеица,
и нека скоро да удари
езикът й резливо лъснал -
разпарчетени нека вкусим
окапалите си зеници!

Тогава Господ ще е весел.
Нахранен пак ще е народът.
защото ние сме дарени
с тръбящи, пеещи кореми,
осъдени да носят песни.
да вържем празната природа
с дебели непотребни вени!
Настава просешкото време.

И аз бунтарски песни меля
с извадена на слънце челюст.