Уморен от стремления, работа, книги,
от узнати накрай истини хилядолетни,
от душата си смъкнал огромни вериги,
ти се свлече в тревата с усилия сетни.

По лицето ти кацаха сиви мушици,
буболечки и мравки по тебе пълзяха,
осветени от слънцето сребърни жици,
като странни антени високо кръжаха.

И погледнал безсмислено горе небето,
през стеблата на тънки власатки класили,
ти се питаш защо ли е всичко, което
все го гониш и даваш му своите сили.

Красотата, уви, и без теб съществува,
няма нищо от тебе тя вече да вземе,
във тревата, до славея дето ликува,
ти си мъртвото стръкче в безкрайното време.