Пригърбена, с нос крив и с грозни пъпки,
със хлътнали гърди и с хроми стъпки,
тя изпожени всички свои дружки,
но продължи да сее теменужки,
да се гласи, да ходи с нови дрехи,
да дири сред ергените успехи
и да говори вечно, че в жената
най-важна за мъжа била душата.

За някои сред хилядите живи
решено е било да са щастливи.
И ето че високо в небосвода
напук на нелюбезната природа
изгря звездата й - искряща, бяла,
и в тъжното моминство засияла,
огрея всичко с яркия си пламък
и от сърцето й отмести камък.

Приятелки я с нежност премениха
и в стаята въведоха жениха.
Един вдовец с очици зачервени,
с високо чело и подути вени
я хвана подръка и тъй, щастливи,
преминаха край всички мълчаливи.
А как го гледаше тя днес с възхита,
със преданост! И никога честита
така не е била. Защото под небето
един път бива радостно сърцето.
И аз си мисля: всички ний, които
си имаме тело, от болест непревито,
жени, житейски път с насоки ясни,
защо тъй често биваме нещастни
и все съдбата ни е тъй нелека?
А колко малко трябва на човека...