Очите й са вече уморени
и безразличието към света
е спряло в сините й вени.
Голямата й бяла красота
виси на фотографията сива.
И погледа, и правилния нос,
и позата, която й отива,
за нея вече са един въпрос:
дали наистина е тя, дали?
Навънка дюлев цвят вали
и пада тихо над лехите.
Огромният небесен свод
със синина влажни очите.
Бял облак някъде се мярка
и - символ същ на вечния живот -
петлето гони млада ярка.
През двора птича сянка мине,
а в жилите кръвта й стине, стине.
Нима смъртта не е далече,
нима конеца изтъня съвсем
и идва от небитието вече
часът, когато трябва да умрем?
А сякаш всичко беше вчера, вчера,
макар и неизпитано докрай,
макар и бягащо като химера,
но обещаващо да няма край...

А днес любов, желания двулични,
измени, верност, страст и суета
се сливат във едно и безразлични,
със облака пътуват по света...