Просмуканият с пара ек
във камъните твои дреме.
Какъв и кой е твоя век,
кое е точно твойто време?

Къде са младите жени,
телата им с походка лека,
допирали до тез стени
дъхтящата си кожа мека?

Къде са мислите за грях,
под тези сводове витали
и после с веселия смях
живот на други хора дали?

Хилядолетия мълчиш.
На вечност и покой богата,
сред корени и пръст лежиш,
с небитието слята.

Но ний дълбаем твоя мрак,
изравяме пръстта неравна
и искаме да видим пак
живота, отшумял отдавна.

Ний искаме да ти дадем
това, що дните ти отнеха,
та някога, като умрем,
да имаме и ний утеха,

че нищо няма своя край,
че и кога живота спира
сред мълчаливия безкрай
на вековете - не умира.