В планината сред буките стройни
има малка, зелена поляна.
Навестяват я славеи пойни,
за да бъде с по-пъстра премяна.
Те се крият из тревните гънки,
без умора прехвръкват и пеят,
и звучат гласовете им тънки
като химни хвалебни за нея.
Тука има цветя миризливи
със мъхнати, изнежени листи,
детелини и ягоди диви
с цветове като утрото чисти.
Разцъфтяват къмбанки, лютиче,
ниски храсти с разкрехнати пъпки.
Като длани на младо момиче
са сребристите мечови стъпки.
Що не стане желаното чудо:
ти да дойдеш на тая поляна,
да потичаш сред равнеца лудо
и до мене да спреш запъхтяна.
Да погалиш със пръсти тревата,
затрептяла от звънкия смях,
да полегнат пред тебе цветята
и да минеш ти боса по тях.
© Петър Алипиев, 1996
© Издателство LiterNet, 23. 12. 1999
=============================