А ти наистина не мреш,
ти съществуваш
в росата, в утринния скреж,
в душите плуваш.

Изпълваш с нежен аромат
над нас небето
и влизаш като благодат
сама в сърцето.

Ако не лъхва вятър, то
сняг весел пада.
Трептиш в самотното листо
и все си млада.

Все викаш нещо вътре в нас
ведно с тревите
и ставаме и лъч, и глас
и ний самите.

В мъзгата, въздуха, пръстта
живееш, пееш -
душата светла на света
във скут люлееш.