Под сянката спокойна на върбите,
макар и хром, макар и вече сив,
познал ума, превратността на дните,
ти още си красив и още жив.

Навярно дълго време още щеше
да работиш - сам мъдрост и покой, -
ако в съвременните дни не беше
с такъв нестратегически завой.

Издигнатият други мост удари
сърцето ти и бликна бяла кръв.
Тревясват вече камъните стари.
Не си и нужен ти, не си и пръв.

С колоните и сводовете бели,
един отлят железобетонен бог,
преплел и линии, и форми смели -
виши съперникът ти ръст висок.

Но носи ли той странната магия
на гения, с духа си осенил
и свързал само със една мистрия
куп камъни в хармония и стил?

Изкуството му стига ли далече,
или за туй ще бъде ням и глух?
Не, не! И победен в живота вече,
ти пак си пръв, макар и само дух!