С потайността на своя глас,
във всеки звук пропита,
ти като мислите си в нас
и като тях си скрита.

Ти като моята мечта
самотна се обаждаш,
изпълваш с тъжен зов света,
изчезваш и се раждаш...

И в този безутешен зов,
с простора що се слива,
долавям своята любов,
която си отива.

Духът, към тебе устремен,
реално чувство става:
все бяга винаги от мен
и все се приближава.

Не си ли всичко онова,
в душата ми което
пониква като стрък трева
и съхне под небето?

Зови настойчиво, зови,
от хълм на хълм, незнайна,
за мене винаги, уви,
недостижима тайна.