Далечината в синьосинкавото мляко чезне.
Блести до хоризонта светла сребърна следа.
Под острите скали, под смайващите бездни,
под погледа и мислите - вода, вода, вода...

Със рев боботещ нанадолу ехото се срива.
Кръжи орел, в зениците самотно потопен.
Морето със небето някъде така се слива,
че се превръща в нищо, в хаос вледенен.

Какво наистина е времето за дълбините,
за камъка, мъха, за въздуха звънтящ и чист,
за този плясък на вода, за мрака в пещерите,
за вятъра и бледосинята бездънна вис?

Безмълвие в пространството наоколо израства,
и кой съм аз, застанал тука на скалата, кой?
Нищожество или духа човешки, който тука властва
над бурите и бездните, над вечния покой...