Вместо в горите със треви и мъх,
като вълни наоколо разлети -
поникнаха те тук, на тоя връх,
един до друг от вятъра посети.

И всеки беше ням и горделив,
че пусна корени така дълбоко,
потрепваше с листата си щастлив
и раснеше със другите високо.

Но ето че през пролетта един
превари всички и снага изправи,
закри със клони небесвода син,
завинаги във сянка ги остави.

Как страдаха от мъка те и как
се виха със години задушени,
но не загинаха от тоя мрак,
защото да живеят са родени.

Повлякоха след него клон след клон,
натам, към светлите лъчи игриви -
и раснаха така без вик, без стон,
засенчени, измъчени, но живи.