ВИК И МЪЛЧАНИЕ В ЛИРИКАТА НА БОТЕВ
(4)
Никола Георгиев
Преломът, главоломен, се извършва специфично лирически - от лексемата до най-общия смисъл на творбата. Само осем стиха преди "върви към своя свещени конец" се появява едно друго "върви": "Тъй върви светът!". В първия случай "върви" е фразеологично силно десемантизирано и смисълът му се обръща парадоксално и горчиво иронично против себе си: твоя робски свят всъщност не "върви", а стои на едно място. Само осем стиха по-късно "върви", предхождано от "кипи" и "стъпки бързи", погма значението на активно и целенасочено движение. (Прелом от пасивност към активност изразява още и следният контраст: в началото на стихотворението бъдещето е представено като "идещо" към робите - "добро ли, зло ли насреща иде", - а в края борбата се понася "с стъпки бързи" към бъдещето.) Нека съпоставим още:
... царство на сълзи - зло безконечно! ... върви към своя свещени конец...
"Безконечно" и "конец" имат еднакъв корен, който ясно личи, колкото и да е морфологично прикрит. Историко-стилово те стоят на близки равнища, колкото и "конец" да е изпреварил "безконечно" в архаизацията си и стиловото си издигане. И най-сетне "безконечно" и "конец" стоят в относително по-важното краестишно положение, а отделя ги всичко на всичко един стих. Тези ненатрапващо се, но много сродни думи участвуват в двата смислови полюса на стихотворението: светът е изначално и безкрайно робски - в света кипи борба, която бързо върви към своя край. Тяхната връзка по обратен път подчертава мълчаливия прелом между полюсите - защото нищо до последните три стиха не подсказва, че се води такава борба и всичко налага тъкмо противоположното, защото нищо до последния стих "Ще викнем ние..." не намеква за присъствието на това осъзнато колективистично "ние", готово да викне и да превърне словото в дело, и всичко говори за разцепване на аза ("кръвта", "погледът", "умът", "душа", "памет"), за надлични обобщения ("да можеш", "кажи") и за робското мълчание на тази робска, обезличена маса.
Имаше време, когато и изследвачи без претенции за аналитична проницателност приемаха като очевидна и всепризната истина, че "Борба" завършва с "известна внезапност"10. В още по-стари времена пък, когато Ботевата лирика започва трудния си път към национално утвърждаване, нейни критици свързват особеностите на тоя завършек с печатната история на творбата и от обстоятелството, че четири години делят първата, непълната печатна редакция от втората, в която са добавени заключителните десет стиха, със или без недомлъвки правят извода, че при дописването поетът бил изтървал поглед върху художествената насоченост и единство на първата редакция. Днес имаме текстово обективното и концептуално право да кажем, че "Борба" завършва не с "известна внезапност", а с главоломно рязък преход и празнината между двете страни да запълваме не с анализационно безпомощни предположения кога и как е бил дописан завършекът, а с ясната идея за организиращата и смисловата роля на мълчанието - и тук, и в много други стихотворения на Ботев.
В "Борба" след дългия ред мрачно и силно безсилие изненадващият прорив превръща борбата в единствена спасителна възможност. Появата на този изход в края, и чак в края на стихотворението, предварително необоснована, неподготвена, поражда в лирическия си контекст значение за волево виждане и представяне на света: така е и така ще стане. Тази мощна лирическа волеизява дължи много на голямото замълчаване след 47-ия стих и голямото премълчаване в описанието на "това царство кърваво, грешно". И какви значения може да породи то? Че лирическият говорител е изпълнен с такова омерзение към "това царство", че отказва да говори повече за него и да го съвместява унизително със силата и безсилието на борците? Че е безпрекословно убеден в близката развръзка? Или тъкмо обратното. Индивидуалното и общественото литературно мислене може да поражда подобни значения - смътни или поясни, правдоподобни или насилствено й натрапени, - но във всички случаи ще присъствува безспорното собствено значение на мълчанието: в света има неща, за които не може, не бива или не си заслужава да се говори, и че силната лирика може да превърне мълчанието в знак и фактор на своята сила.
"Хаджи Димитър" оставя в мълчание връзките между смъртта и безсмъртието на бореца, "Борба" отказва да свърже картината на безкрайното робство с присъствието и действията на борците. Ботевата лирика сблъсква основните си екзистенциални и ценностни съставки и изостря сблъсъка чрез широките мълчаливи празнини между тях. Защото какво стои между саркастичното презрение към "православните скотове" и "народите", които скоро ще празнуват деня на новия бог? Или между дружината, която "тръгва, отива", и "хората, дето ще кажат за мене: "Нехранимайка излезе"? Или между порива "Хайде на балкана!" и позорното бездействие. Между любовта и омразата, песента и плача, между достойния мъж и света, привикнал с хомота си? Ботевата лирика говори много за връзките между тези полюси, но й много мълчи за тях. "Зинали са страшни долове" - не само в хайдушките балкани на Ботевата лирика, но и между нейните съдбовно важни съставки.
Така е вътре в стихотворенията на Ботев. Но какво става между тях, в междутекстовите им пространства? И има ли в нея такива пространства? В едната си посока художествената литературна творба гради свят със своя последователност и с граници, които са "монадно" непроницаеми за останалите творби. Тази посока романтици и крочеанци абсолютизират докрай, пренебрегвайки наличието на другата: творбата, като се почне от преките цитати и се свърши с най-общата типология, търси връзки с други творби (а според максимализма на Бахтин - с всички други творби). Тази посока днес редовно се абсолютизира от интертекстуалисти и "диалогисти". Литературното мислене може да изгражда междутекстови пространства добре, тоест литературно, специфично, само ако съчетава противоречието между проницаемост и непроницаемост и вместо леките механични сборове между творбите търси трудната проекция на пресичането им, мислимото, но реално непостижимо, художествено по своя пораждащ механизъм и многозначност резултантно трето.
Лириката на Ботев привлича изострената междутекстова нагласа на днешното литературно мислене с високото относително тегло на отделните стихотворения, с мотивната близост и контрастност между тях и може би най-специфичното: с това, че връзките вътре в отделните творби са много сходни с връзките между тях. Ето някои от случаите, в които Ботевата лирика поляризира и обединява със слово и мълчание света.
Мотивът за отиването на бой за свобода се появява в ред творби, две от които са странно свързани помежду си. И в двете се говори за тежкото унизително положение на родния край, за поруганията и издевателствата, вършени от поробителя:
...турчин че бесней
над бащино ми огнище...
...там, дето баща и братя
черни чернеят за мене...
...сюрмашко тегло да гледа...А тиранинът върлува
и безчести край наш роден...
Да забравя род свой беден,
гробът бащин, плачът майчин.
Грабят от народа гладен...
И в двете творби героят носи в кръвта си порива към достойнство и свобода:
...кат си ме, майко, родила
със сърце мъжко, юнашко......и тез що в мен дух свободен,
дух за борба завещаха...
И в двете се пеят буйни и юнашки песни, и в двете се носи плачът майчин, и в двете тегне изгнаническата орисия, и в двете положението на робите се изживява като непоносимо и като неудържим подтик към действие. Но докато "На прощаване" е изповед и завет пред майката, "В механата" е изповед и проклятие в кръчмата, пред вино и пред пиещи мъже - неща, които амбивалентно смесват юнашкото, мъжественото с бездейното, но във всички случаи стоят далеч от майчиното. И докато в първото стихотворение поривът се изживява в своята действена и постъпателна осъществимост (от "Ах, утре като премина през тиха бяла Дунава" към "Дружина тръгва, отива"), във второто той, искрен и изстрадан, завършва с позорно пречупване. По същия начин се пречупват и погубват и ценностите на лирическия аз. Докато в "На прощаване" азът е единен със себе си, дружината и "гласа народен" в другото стихотворение той се разкъсва между гнетящото го единство с общото "ние'' и "всички" ("ний сме всинца с чаша в ръка") и бунта срещу "глупците" и "идиотите". Контрастът между памет и забрава, живи и мъртвеещи ценности се опира и върху буквални фразови единства:
Там аз за мило, за драго,
за теб, за баща, за братя,
за него ще се заловя...Аз веч нямам мило, драго...
Да забравя род свой беден,
гробът бащин, плача майчин.
В такъв близък и мълчалив досег поставя Ботевата лирика срещуположните точки в битието на човека между робството и борбата.
Сред мотивите на прокудата, скиталчеството, търсенето на залък или свобода и общата несигурност в битието на поробените Ботевата лирика заговаря и за възможността "жив и здрав да стигна до село". Тези завръщания също стават от противоположни посоки. В "На прощаване" се завръща борец-победител, "с байрак в ръка" и заварва свободни и щастливи майка, либе, братя, в "Странник" се завръща робско безличие, за да завари либето си сгодено за друг, баща си убит, а братята си умрели в тъмница. И в двете стихотворения майката прегръща завърналия се син, и в двете прегръдки прозвучават думи - в единия случай "думи заветни: "свобода ил' смърт юнашка", а в другия "думи прости", разказът на майката за "простия", обикновения ужас в битието на роба. В "На прощаване" щастливото видение се прекъсва от порив към действие, в "Странник" мрачната реалност продължава робски неизменна: "пък бъди какъвто си бил".
Двоен живот в лириката на Ботев живее и мотивът за любовта към жената. "До моето първо либе" и "Ней" имат сходни заглавия и - пропаст помежду си в разбирането за обвързаност и свобода на мъжа спрямо жената. В първото стихотворение между мъжа и жената застава гласът на съвестта и копнежът по действие, във второто... собственият й съпруг. Дилемата в първото е "Запей или млъкни", а във второто "ил мъжът ти или аз". В света има и едното, и другото, внушава лириката на Ботев.
Границата между добро и зло разсича и човешките цялости, към които тази лирика се отнася с благоговение.
Я надуй, дядо, кавала,
след теб да викна, запея...
започва стихотворението "Хайдути". В друго стихотворение малко след началото му идват думите:
Кажи, дядо, защо плачеш
над тез дълги бразди черни...
Мотивът за потомствеността в хайдутството, за предаването на оръжието от бащи на синове е един от основните в "Хайдути" (подчертава го и подзаглавието "Баща и син") и в "Зададе се облак тъмен". Само че в едната творба потомствената линия е възпяна с нейната мъжествена героика, а във втората е прекъсната с позорната братоубийствена гибел на синовете воеводи. Има го й едното, и другото дори в светата светих на революционното съзнание и творчество. А мълчанието, което стои между тях, не е само мълчанието на взаимно трудно проницаемите светове на "Хайдути" и "Зададе се облак тъмен".
Междутекстовите връзки в Ботевата лирика очертават свят, видян в острите му до несъвместимост противоречия, съвместени от гордо, неиздребняващо мълчание. То свързва и главоломно различните точки в съкровения мотив за съдбата на бореца за свобода. Победата и светлото опиянение, погромът н безнадеждният плач, смъртта и безсмъртието стоят едни до други както в отделните стихотворения, така и в пространствата между тях, но и в двата случая преходите между противоположностите остават мълчаливи.
Победил или победен, жив или мъртъв, за Ботевия борец е особено важен отзвукът от делото му. Дали и какво ще "каже нявга народът", каква е
моята песен юнашка
защо и как съм загинал
и какви думи издумал
пред смъртта и пред дружина...
е сложният и труден противовес на страданието, погрома, смъртта. Между "Хайдути" и "Обесването на Васил Левски" Ботевата лирика гради контрастите от прославяния в "песни юнашки, хайдушки" подвиг до "плача без надежда" в самотната гибел на бореца. "Затуй му пее песента на Странджа баир гората... меден им кавал приглаша от Цариграда до Сръбско" - такъв е отзвукът от подвизите на Чавдар. Все така бодро, макар и по-тревожно е чувството и в "На прощаване" - подхранва го надеждата, че ако се случи и най-лошото, то ще се случи пред дружината и пред помнещия и възпяващ народ. В "Хаджи Димитър" нещата са вече други: героят застава пред гибелта сам, незнаен, загубен между полето и небето, без дружината си, за която напразно пита. Заобикалят го близки и същевременно баладично странни и далечни същества, а в противоречието "той умира - той не умира" се включват и певци, които също са обобщено отдалечени спрямо певеца и кавалджията в "Хайдути" и хороводците в "На прощаване". А в "Обесването на Васил Левски" борецът е вече мъртъв, и то не "там на балкана", под "свода небесен", а "долу в полето, на "черно бесило", със задавена в клупа дума. Няма дружина, няма кавалджии и хороводци, няма и певци. И все пак - в което е и потресът от междутекстовите връзки в Ботевата лирика - и тук се пее. Пее зимата. Между стиховете "затуй му пее песента" и "певци песни за него пеят" застава "зимата пее свойта зла песен". Не за него, а своята...
Противоположностите, дори и най-мрачните, на които Ботевата лирика разсича света, тя изживява с мъжко достойнство и устойчивост. А мълчанието, липсата на словесно обяснителни връзки между тях се подчертава както от словесния размах вътре в нея, така и от съпоставката с другите речеви типове и жанрове, в които подобно мълчание е недопустимо. Между тях са и текстовете, които личностно и смислово стоят най-близо до стихотворенията на Ботев - публицистиката му. Общност на мотиви и образи, светоглед и език свързват тези две основни полета на Ботевата книжовна дейност. Разделя ги обаче и нещо много съществено. Тази публицистика също представя света разсечен на непримирими половини, но ясна смислова и словесна връзка преодолява и най-широките празнини, категорична победна развръзка произтича и от най-безнадеждните състояния. Оказва се, че законите на жанра могат да движат по различен начин едно и също перо. Чрез своите жанрови възможности, включително и специфичното лирическо мълчание, Ботевите стихотворения пораждат други значения и внушения, за които няма нищо по-чуждо и по-опошляващо от революционно брдряческия прочит.
Като минаваме така набързо през непосредните текстови съседи на Ботевата лирика, стигаме до нейния социален живот. И тук досегашните разсъждения закономерно и все пак изненадващо напомнят, че вече близо век българите живеят с мисълта, че техният велик поет е оставил малко на брой стихотворения. И тази мисъл е проникнала толкова дълбоко и устойчиво, че днес само хора, които нямат страх от шаблони и баналности, ще се решат да напишат "Въпреки че ни остави само двадесет стихотворения..." или "Тази малка по обем, но велика по дух поезия...". Проникнала така дълбоко и устойчиво, до автоматизираност, мисълта за двадесетте стихотворения все пак се вмества в някаква концептуална верига. Тук можем да се опитаме да бъдем и по-ясни, и по-активни.
С мисълта за двадесетте стихотворения можем да боравим по няколко начина.
Първият: да се опитаме да се освободим от нея, като я обявим за ирационална и непригодна за област, в която двадесет, двеста или две хиляди не значи нищо. Неясна и неосъществима, тази идея е сама по себе си ирацнонална.
Вторият: да се впуснем в психобиографически догадки и да обясняваме защо стихотворенията на Ботев са толкова малко. Всичките "защото", с които разполагаме, нагледно показват смисъла и възможностите на този род дирения:
Защото Ботев е бил човек повече на делото, отколкото на перото;
Защото някаква част от стихотворенията му са загубени;
Защото битът му, в който той никога не е свързвал двата края, е пречел на творческата му работа;
Защото основната част от писмовната му енергия е погълнала публицистиката;
Защото е бил много взискателен;
Защото е създавал лириката си бавно н трудно;
Защото като човек на своето време не му е бил свойствен принципът Nulla dies sine linea, който по-късно води творческото битие на един Вазов или Михайловски.
Част от тези отговори могат веднага да бъдат опровергани, друга част никога няма да бъдат обосновани, а всички те, приемани или не, водят към окололитературни явления, не и към свойствата и социалното битие на Ботевата лирика.
Третият подход поставя като въпрос не причинно обяснителното "защо", а осмислящо конципиращото "какво от това". Ако тръгнем от него, можем да изградим следната осмисляща верига: раздвоена между виха и мълчанието вътре в себе си, Ботевата лирика се раздвоява между себе си като мощен вик и мълчанието на ненаписаните, "липсващите" стихотворения. Така ще изградим н чуем нещото послание: в това кърваво царство на тирани, роби и борци достойният и творчески човек трябва да говори силно, изобличително и борбено именно защото е достоен и творчески да замълчава с мълчание, което е не по-малко презрително, изразително борбено.
БЕЛЕЖКИ:
10. Хаджов, Ив. Стихотворенията на Ботева, С., 1947, с. 56. [обратно]
© Никола Георгиев, 1990
© Издателство LiterNet,
05. 09. 2002
=============================
Публикация в сб. "Христо Ботев - нови изследвания",
С., 1990.