Мая Дългъчева

ЕДНО

Тази детска сълза върху твоята буза брадясала
тъй обречено свети - светулка, оплетена в скреж.
Трудно преглъщаш - стар кон пред празна ясла,
лютия гривест и пенест, и цвилещ копнеж.

Колко жадува да палнеш с хълбоци залеза,
да опасеш онзи дъжд виолетов по здрач...
Но те опушваше сън - сладка страшна парализа
и вместо пранги те спъваха праг или плач.

Алена тръпна кобилка ли беше ослицата,
твоята пот ли роси по жребчетата вън?...
Стрелва тревата зелени и тънки езици -
живи змийчета в столетния тежък сън.

Плъзва познатият гъдел в копитото млъкнало,
в ноздрите свити боде нощен мирис на дъжд.
Бършеш очи, но сълзата в небето е хвръкнала -
гледай оная звезда... И за нея се дръж!

А когато прескочиш хълма и залезът лумне,
аз ще зная - мъжът и детето са вече едно.
И не питам накрая брада или мъх ще целуна,
щом и двете ухаят на тихо, щастливо сено.