Мая Дългъчева

ДЪЖДЪТ

започна с топли, звънки капки -
търкаляше в косите ми мъниста...
Повярвах му, а той на жадни хапки
погълна мен, града и шепа листи!

С горчиви струи бавно ме омеси,
въргаля ме сред кал и перушина...
Извиках!... Зад дъждовната завеса
едно врабче надзърна и отмина.

Свистяха с ярост мокрите камшици,
сдробиха ме на вопли, страх и пяна...
Душата ми прегракна - няма птица!
По тялото ми белег не остана.

Сега ме няма. Пак съм тъмнокоса,
ала не пея, нито плача скришом.
Въздъхна ли, не ми пречи с въпроси -
душата ми си спомня как се диша.