”Ще ти дам една кожа,
през която хората да те виждат отвътре.
И да нямаш никакви тайни.
Ти принадлежиш на всички.
Ти си само светлина.”
О. Елитис

С този цитат започва поемата си “Арго на светлината” Добромир Тонев. Последните й строфи са:

“Под сметките на свойте биографи
поетът ще постави сам чертата
на хоризонта. И ще отпътува
да търси пристани за светлината.
Над златното й руно ще будува,
под сребърната завист на луната.”

Така преминава Поетът през живота си - сам, болезнен, гол и уязвим. Загледан в някакво свое Някъде, търсещ своето златно руно. Споделя с нас пътя си чрез словото. Думите му ни правят по-малко самотни и малко по-добри. Той отминава още по-сам. Трупа болки, изплаква светлина... Додето премине чертата на хоризонта.

Тогава гръмват възгласите: “Поетът е мъртъв. Да живее Поетът!” Тогава славата се спуща като ореол над главата му. Тогава се сещаме, че сме оцелявали с неговите стихове, че любопитно сме оглеждали умисления му силует, че е бил на един дъх разстояние... А не сме му казали, че е нужен.

Дано ни прости мълчанието и самотата си. И дано е по-щастлив там, в своята Колхида. А ние ще продължим да търсим пътя, следвайки дирята светлина и поезия... С един поет по-сами. С един поет по-близо.