19:30 ч.
        Късна есен.
        Офис.
        Бели коридори, осветени от бяла, студена неонова светлина.
        Звуков фон - скърцане на компютър, щракане на клавиши, шумолене на хартия, някъде от помещенията приглушено звучи радио.
        Тясна и дълга стая с две бюра, завършваща с прозорец, закрит от висока закачалка. На пода до бюрата - натрупани дебели папки с най-различни цветове и модели.
        На първото бюро до вратата, отпуснат на стола, с ръце зад главата, фиксирал поглед върху дисплея на професионален калкулатор, седи млад, мургав, стилно облечен мъж. Искрящо бялата му риза обаче е силно намачкана отпред, косата разрошена, а стойката отпусната. Подредената пред него купчина документи застрашително се е наклонила, в пепелника пуши оставена цигара.
        На второто бюро, почти изцяло потънала под него и обърната с гръб към мъжа, на компютър работи млада жена. Стройна, делово облечена, с проста прическа и очила с тънки метални рамки, негримирана. Тя е силно съсредоточена и почти машинално натиска клавиша page down, за да премести надолу точещите се колонки с цифри.
        В тишината силно и дразнещо иззвънява телефон. След третото звънене той вдига слушалката с флегматично движение:
        - Да-а.
        - Здрасти... още ли бачкате?
        - Да-а - той оживява и се намества на стола. - Не сме като тебе безработни. Цял ден клати крака, а после иху-аху!
        - Ако си мислиш, че не съм в офиса - грешиш! Пак ме хванаха за канарче да надзиравам американците. Ще си седя тук поне до девет. Мари там ли е?
        - Тук е, но не може да говори - той я поглежда с ехидна усмивка.
        При произнасянето на името и жената се обръща и го гледа изпитателно.
        - Защо да не може да говори - недоумяващ въпрос - да не е в кенефа...
        - Не, заета и е устата... ако искаш, изчакай малко - той се залива в доста злобен и писклив кикот - да свърши... ха, ха...
        Наречената Мари прави презрителна физиономия и пита:
        - Жоро, кой е? Кой е?
        Той и прави знак да почака:
        - Значи не ми се обаждаш на мен, а аз тъкмо помислих...
        - Напротив, точно на теб ти се обаждам. Искам нещо важно да обсъдим.
        - Сетих се. Оня темерут Бранд пак не е разбрал нещо от баланса и сега ще се обясняваме...
        - Не, този път не! Сънувах те снощи и искам да ти разкажа.
        - Как те гонкам, пипвам и ти отрязвам последователно ушите, носа и пръстите на краката? Голям кошмар е било.
        - Не... ти ще престанеш ли да мелиш, бе... вземи ме чуй за малко. Млък!
        Той изсумтява и се отпуска на стола:
        - Хей, кой знае кво... колко съм уморен...
        - Та, сънувах че съм дошла в София и отивам в офиса някъде по това време. Горе вече няма никой, но чувам, че радиото долу свири и отивам да проверя кой е там. Надничам във всички стаи по ред, но никого не намирам. И тогава виждам, че твоята врата е отворена.
        - Защото както винаги аз съм последният балък ...
        - Шът! Нали ти казах да мълчиш... И аз влизам. Ти нито глава да вдигнеш, нито здрасти - както винаги.
        - М-да - той се обляга на бюрото и загася догарящия фас.
        - Тогава аз минавам покрай бюрото, минавам ти зад гърба и силно, силно се притискам към теб... все едно искам да се вмъкна в тялото ти.
        - Е-е-е - измърморва той, невярващ, но впечатлен.
        - Чакай...
        - Е, и - той е любопитен.
        - Всичко това става много бързо, после те целувам по врата.
        - И?
        - Тръгвам по обратния път към вратата... Сега не казвай нищо... Ти ставаш, хващаш ме през кръста и ме долепяш до себе си... аз си слагам ръцете на стегнатото ти дупе, а ти твоите на гърдите ми... палавите ти пръсти започват да разкопчават копчетата на ризата ми...
        - А-а-а...
        - Усещам, че не намираш думи, но в такива моменти не се говори. Но чакай да ти доразкажа...
        Той нервно и мощно се завърта на стола. Столът жално изскърцва. Мари откъсва очи от монитора и го поглежда:
        - Какво става? С кого говориш?
        Той обаче изобщо не чува въпросите и.
        Гласът в телефона продължава.
        - Ти затваряш вратата и се опитваш да ме облегнеш на нея, но аз се извъртам и ти се оказваш облегнат на нея... представяш ли си го?
        - О - е звукът, който издава той.
        - Аз разкопчавам ризата ти... не се справям много добре, защото ти целуваш гърдите ми и не мога да се съсредоточа...
        - Да ти помогна ли...
        - Да, имам чувството, че ми треперят ръцете.
        - И на мен...
        - Ти целия се тресеш, прегръщам те силно... ти ме хващаш за дупето, вдигаш ме и ме притискаш към слабините си. Щом ме отпускаш аз... боже, колко ти е сложен колана... опитвам се да го сваля, но едното езиче...
        - Дръпни го по-рязко и ще изскочат и двете...
        Мари се обръща и го поглежда, казва тихо, но твърдо:
        - Георги, имаме работа, престани да се лигавиш. Кой е?
        Той и хвърля един бърз поглед, но не реагира.
        От слушалката се чува приглушен шепот:
        - Бели боксерки ...
        - Да.
        - Ръката ми се провира в тях... фу-у... колко си се възбудил...
        - И още как!
        - Леко го масажирам и го изваждам...
        В този момент той се сгърчва рязко. Мари се обръща и този път се вглежда внимателно в лицето му. То е неописуемо сковано в странна, но изразителна гримаса, която може да представлява както голямо удоволствие, така и голяма мъка. Ръката на Мари отпуска мишката. Тихо и неуверено питане.
        - Всичко наред ли е... добре ли си?

        Георги се отпуска на стола в почти легнало положение и фиксира погледа си в една точка на тавана. Оттам общ план на помещението. Картината се запазва, но се чува гласът от телефона:
        - Вдигам изпусната на пода чанта и изваждам от там тубичката с течен шоколад, която си купих в дрогерията на ъгъла. Изцеждам по малко и го намазвам с пръсти, докато не го покрия целия. После клякам, обгръщам краката ти с ръце и излизвам всяка капчица от шоколада бавно и с наслада. Мъркам и примлясквам, докато ти рошиш с пръстите си косата ми...

        Той подсъзнателно хваща слушалката с двете си ръце и я отделя от ухото си за секунда. Когато я приближава отново, чува само познатия сигнал за свободно.

        Мари, която през последните минути го е наблюдавала става и се приближава, взима слушалката от ръката му и я слага на място. Изправя се до него и гледайки го много критично пита:
        - И какво беше сега това? Ще ми обясниш ли какво става, Пенев?
        Той я гледа учудено, сякаш сега я вижда, хваща я за ръката и я притегля надолу. Тя леко се дърпа, но се навежда. Той продължава да я тегли, докато не я принуждава да клекне до него и обхващайки главата и с две ръце, впива устни в нейните.

        Телефонът рязко и дразнещо звъни. Без да прекъсва целувката, той протяга ръка, вдига горната половина на слушалката и леко я пуска обратно.