Шаблонната обложка на “Слънчевото куче” (теменужно оцветена пеперуда и женско бижу (сърчице) на синджир), дело на Д. Келбечев, ведно с жанроуказващото подзаглавие “новели за любовта”, отприщва похотливи асоциации, ценителят на този тип белетристика почти предвкусва изгарящи страсти, дръзки интриги между красиви дами и смели мъже, заплетени истории, поднесени с увлекателна лекота. Съмнявам се, че излъганото читателско очакване е преднамерено търсено, по-вероятно става въпрос за евтин издателски трик и илюзия за алитерационна изисканост. При началното бегло “поскане”, което едва ли е рутинната практика на “обикновения” потребител, се разбира, че книгата на Н. Христосков приютява девет неща, писани в периода 1985-90. Най-после толкова жадуваните дисидентски ръкописи от чекмеджетата! - би възкликнал с надежда литературният историк. След справянето с патетичното възвеличаване на безкрайно честния и принципен партиен член от финалната “новела”, дала по необясними причини заглавието на цялото, и тази възможност се отменя. Всъщност, примерът не беше май много коректен. Текстът е писан през 1990 г., но пък тогава с основание бихме задали питането: така ли е повлияла онази първа и незабравима с необузданото площадно веселие година върху перото на пловдивския писател? “Слънчевото куче” сюжетира времето на т.нар. Перестройка с цитатите от Горбачов и (полу)гласното изричане на изобличения под формата на “другарска критика” към кмета и активния борец на село Х. Фиксациите на тракториста от АПК-то около слънчевия анус с кучешките фъшкии и огромната паст на уж ловния пес с червения език са наивно алегорични, както и трафаретните образи на лудия Трифон и лудналия Димитър Иванов, които еднички се осмеляват да се опълчат срещу комунистическото своеволие и самооблагодетелстване.
        И като дойде реч до последното, няма как да не прихне читателят при срещата си с идиличната домовитост на селската учителка по литература (педагозите българисти въобще преобладават) от “Студена приказка” (и наистина приказка!), притежателка на... японски телевизор, китайски вази, видео, собствен кабинет с библиотека (само един - семейството все пак е на квартира), изобилие от “Кока-кола”, банани, портокали и, на всичкото отгоре, мъмрена от директора, партийния секретар и комсомолското ръководство за неявяване на съвет. “Новелата” е от 1987 г.
        Автобиографичните работи от втората част не успяват да се вместят тематично нито в изреченията за любовта между половете, нито в тези за сляпата вярност към БКП. В “Общежитието” е, струва ми се, и мястото на най-ранния и относително най-сполучлив текст, “Небесносинята”, възпроизвеждащ интимните мисли и спомени на аз-а, втренчен в играта на сенките от свещта. Сигурно ще са поучителни за провинциалния преподавател. А и кой знае какво би се случило някой ден, нали и Раковски е бил надзирател, пък с Друмев отдавна са заели места в конспекта...