ПРЕПРОЧЕТЕНО

        В книгата “Мюре" Радичков много живописно ни описва как хората списват един вестник, като разказва(т) разказа за бягството на ловното пате Павле. Дискурсивната направа борави с характерни похвати за голяма част от творчеството на класика: геговото разностилие, езиковият автоматизъм, фразеологизмът, типовият формуляр. “Мюре" е една “бибина история" за Езика, защото на петдесетина странички жестоко се сражават Писмото, Говорът и Тишината. При сборичкването на първите Тя, Тишината, се измъква тихомълком за миг, за да се завърне на бял кон (разбирай щъркел!) и възвести (aggellw) настъпването на “късния пролетен сняг" (с. 55). В своеобразното предисловие, “Няколко думи за северозапада”, Радичков споменава за “колосалната енергия, която движи Вселената и върти небесните тела с шеметна скорост при най-пълна тишина.” (с. 2) Послесловът се връща пак там: “Неподвижна бе и цялата природа, притихнала, смълчана. Отвсякъде струеше тишина.” (с. 53) Отзвуците в “Северозападен вестник” са Вавилонско “разноречие” от неозаптимо-повторителна фолклорна сладкодумност в трафаретните синтактични конструкции на писмеността (писмо, запитване, показания, бележка). Устността от своя страна също познава постоянния израз, вкалъпения език на паремията, синтезирала смисъла на описваното, ставащо само прост пример, разширение-обяснение на народната мъдрост-метафора, която често е и модерно медийно клише. В “Мюре" езикът е т.нар. “пилешки”, по-точно “патешки”, или според диалекта на Черказки - “бибешки”. Като че ли има някаква хомология между повествователните повторения на Павлевата история, тоест речевите случки, и сричките на думата. Както мюрето си служи с дивото врякане и питомното “писмо”-позив, така и човекът (ловците, жените-активистки, селянинът, гражданинът, циганите рогозари, влашките роми, начетеният, редакторът и авторът) не може да спре да говори, да разправя, но и да бъде разпънат, разправен от езика.
        Произшествието в “Мюре" впрочем чертае интертекст с български сюжети, сътворени вече от Елин Пелин в “Наслада" и от Е. Станев в “Пролетни стремежи”, преминал по-късно в повестта “Дива птица": прикрити човеци ловуват “на патица" в блато, използвайки за примамка вързани полупитомни птици от същия вид. Фигуративността в творбите разчита изключително много на конотативното поле, конституирано от тропите за гледане - човешките и птичите очи, небето, огледалния гьол, активизиращ символиката на калта и останалите протоелементи - въздуха, водата, огнения изгрев, кръвта. Темпоралността отново отпраща към изначалната природност, тъй като времевите оператори са денят и нощта, зазоряването и залезът, цикличността на сезоните и миграцията на прелетните птици (въпреки че Радичков припомня войната в Югославия и Шенгенското споразумение, от началото на историята - бягството на Павлето - до финала в послеслова - възнасянето на блудната патица, човека и ангела - е изминала само зимата, ако разбира се игнорираме историите-отзвуци). И трите текста ситуират събитията си предимно през зимния сезон, “Мюре" дори функционализира бинаризма на калта и снега, черното и бялото, топлото и студеното. На пръв поглед работите са типични представители на жанра “ловджийска история”, но темата за измамата и особеният способ на убийството - чрез употребата на себеподобни като стръв - пренасят синтагмата за “пушечното месо” от света на хората в царството на животните.