Романът на Н. Казанджиев е многопосочно четиво, сложно и, признавам си, поради това мъчно дори за бегло интерпретиране. Макар да е лишено от интригуваща фабула с изобилие от епизоди и перипетии, “Лай” не те оставя спокоен, докато не затвориш и последната страница (бързината на прелистването е подобна на скоростта, с която текстът е сътворен - само за 44 дни през 1998 г.!). Тематичните нишки, изтъкали повествованието, успоредяват алюзии и дословни цитати от Библията и киното (“Умирай трудно”), лични спомени за събитията преди и след пълната с “измишльотини” и “грандиозна фантасмагория” (с. 34) т.нар. революция от 9-ти септември, та до днешното ни разбъркано време, видяно и в абсурдно-повторителната му, и в смешно-уникалната страни (благонамерено пародирани са актуалните мутри, Вили в позата на селянка с мобифон и пейджър, президентката на фирма с модерен офис, оборудван с ксерокс, факс, климатик, компютри и Интернет). Пресечните точки между персоналната и националната истории, между биографичния и историческия наратив не е новост в белетристиката (политико-идеологическото е далеч по-автентично от проявите му в “Слънчевото куче”), Казанджиев обаче умело внася една допълнителна оптика, през която текат преките паралели с евангелските сказания. Главните герои се именуват Тома и Лазар, жената със златния косъм, жената-хляб (с. 33), необходимият трети в продуциращият романовост любовен триъгълник, е наречена Великденичка, родена след Пасхата, на Разпети петък, но официално вписана на Великден. Авторът свободно борави с Книгата, Тома Неверника според Йоан е Тома Близнак, за Лазар от “Лай” той му е “като за близнак” (с. 19), като често е прокарвана и аналогия с Йона и кита.
        Творбата е изключително литературоцентрична, тя е за езика и необходимостта от непрестанно препрочитане на живота (с. 13). В настоящото “бездумие” (с. 22) окопалият се в “хартиеното убежище” (с. 29) сред купищата книги, “пълни с измишльотини, сантименталност и пророчества” (с. 44), преводач от угро-фински езици, встрастено вдал се в “глозгане на думи”, думи-гъби от “подгизналите изречения” (с. 21) се опитва да осмисли миналото си, не без помощта на Философите (из тези редове се срещат Аристотел, Спиноза, Кант, Хегел), защото “паметта не е аристократически накит, а сечиво за работа” (с. 57). Всъщност, Тома едва два пъти “проговаря”, курсивираното му слово изпъква на фона на (пре)разказите от Лазар и допълващите ги реплики на Великденичка. Това наблюдение е твърде повърхностно, наративната стратегия на “Лай” е по-комплицирана - грандиозният диалог между Вили (тя е на вилата в планината), Лазар и Тома (обитават домове в противоположните краища на града) е възможен благодарение способността на съпругата и най-близкия приятел да наблюдават и съобщават разсъжденията и постъпките на Тома. Гротескната ситуация в апартамента на Тома е подсилена именно от несигурността и оценъчната нестабилност на гледните точки, които неусетно приплъзват от безличен в аз-разказ, без да изоставят всевиждащата и всезнаеща перспектива.