Плеоназменото в етимологиите си заглавие на книгата гради очаквания, които стихотворенията след това напълно разрушават - част от родовата специфика на лириката, а и на литературата изобщо, би казал професор Никола Георгиев. Запознат с краткото CV на автора от речниците на българската литература, предполагах наличието на хардлайнерско възпяване на славянството и особено на "братския руски народ". На славянското остро опонират и насловите на стихотворенията, почти всички чуждици с древен корен: "Експедиция" (като началото на "Внимателно"!), "Коронация", "Сензация", "Еволюция", "Демокрация", "Казус", "Бенефис", "Сеанс", "Шанс", "Прогрес", "Референдум", "Патент", "Пиета", "Енигма", "Експеримент", "Идилия", "Антология" (виждате, че и съдържанието може да се чете поетично, макар точните рими да не са особено красиви). Сигурно не е случайно, че единственото родно име на стихотворение е "Речник", здраво стъпило върху тавтологии. Формално текстовете са построени като възклицателни квазидиалози от анонимни реплики, с накъсан от безброй апосиопези синтаксис, приключващи с удивителна. Финалното двустишие обикновено е сентенциозно: "най-страшно е лицето/ на живота по памет" или набиващото се в паметта с правотата си - "не излизат от кожата си само онези народи,/ които отдавна са одрани". Отдавна, отдавна - има-няма 60 години!