Борис Ангелов
Най-нормалното
нещо на международния ден на театъра (27 март) беше да взема със себе си мемоарите
на актьора Георги Василев "40 години в храма на Мелпомена", и тъй като студентите
ми дойдоха отново неподготвени, предпочетох за час и половина да се усамотя
с книгата в иначе неуютната 13-та аудитория, намираща се в една барака срещу
храма на Христо Церовски - "Учебния театър" на университета (рецептивистиката
не е любимата ми теоретична парадигма, но вярвам, че ситуацията на четенето
оказва влияние върху самия процес и след това върху интерпретацията). Изданието
е обрасло с паратекстове - два предговора и посвещение, - които бързат да предупредят,
че съчинението не е художествена литература, а просто "дневници и откъслечни
епизоди за колеги, режисьори, случки и събития, за моя път в пловдивската Мелпомена".
Трениран от автобиографиите на Т. Колев, Г. Калоянчев, С. Мутафова и Т. Лолова,
никак не повярвах на словата, мислейки ги за реторична поза, но този път интуицията
(или инерцията) ми изневери. Книгата всъщност е двойно юбилейна, тя отбелязва
творческата 40-годишнина на актьора и същевременно е посветена на 120-годишния
юбилей на Драматичния театър в Пловдив, основан през 1881 г. Преди същинския
разказ за семейството и младенчеството, авторът е поставил едни свое-временни
“Размишления в Античния театър”, начеващи с монолог на... Едип (ще го подмина,
няма да си позволя да правя психоаналитичен сюжет, въпреки че генеалогичната
глава “Семейството” заявява: “Най-много обичах майка си”, след което споменава
колко запален по театъра бил бащата и т.н.). Дългият преамбюл свободно кръстосва
времевия вектор от Античността до постмодерността, от преди 2500 години до 2001
г., прокарвайки предсказуеми успоредявания, антитези и сравнения за случващото
се по тези земи - все в полза на древността, разбира се. Настоящето е пошло
и издребняло (доказателствено са приведени диалози между актьори, касаещи сметките
за ток, парно, телефон, хонорари и “участия”) на фона на идеята за артиста като
“богочовек” (Дидро) или на следващите поучителни разкази за популярността и
самоподготовката на Сава Огнянов и Томазо Салвини. Друг е въпросът как това
се помирява със (съ)знанието, че “светът зад кулисите съвсем не е онова, което
върви на сцената. Това е истинският живот, неподправен, кипящ като шампанско,
фиеста, която се помни”. Спомените за студентството във ВИТИЗ са изпъстрени
с “любопитни сцени” - кратки анекдотични случки, разнообразяващи полудокументалистиката.
Смущаващи в мемоарите на Г. Василев са и възгласите от типа “Беше славно време!”,
откриваеми и в изброените по-горе текстове от известните светила на гилдията,
числящи се към “художественотворческата интелигенция” от Татово време. До края
следват спомени-портрети за колеги, преобладават покойниците, а за тях, знайно
е - или добро, или нищо. С едно изречение - книга-подарък, какъвто само щедрата
(във всеки смисъл на думата) Божана Апостолова може да поднесе.
© Борис Ангелов,
2002
© Издателство LiterNet,
03. 08. 2002
=============================
Публикация в сп. Страница, Пд., 2002.