За любителите на "Черешата на един народ" последният стих от книгата "всичко се изсулва / няма даже драма / няма нищо после / нищо няма / няма" ("За леката душа") се оказва огромно разочарование, защото не е... истина.
        Драма има и нейно естествено продължение е новият роман на Георги Господинов, наименован за по-голямо удобство по същия естествен  начин - "Естествен роман".
        Главният герой и главната героиня се развеждат по същата причина, заради която се развеждат и съседите от ап. 54 - след няколкогодишно брачно съжителство главната героиня забременява, но не от главния герой. Той не може да понесе небрежността на съпругата си и е категоричен в решението си да се разведат. Тази драма би била твърде поносима и дори интересна за читателя, ако авторът на романа не бе превърнал главния герой в изразител на световното самосъжаление на 60-те, 70-те и 80-те години, а Ема /съпругата/ в основна причина и сюжетна подправка на романа на интелектуалното самосъжаление.
        Темите от "Романа" повтарят темите от "Черешата" - мухите, Венеция, дядото, неблагодарната жена... Нов момент е темата за кенефа, която замирисва още в началото на романа и, както става с всяка българска тоалетна, миризмата й те преследва до... последната страница. Търсеното внушение на тази тема е буквално декларирано в авторецензията на последната страница на книгата: "...Животът на един мъж неочаквано се проваля. Той се опитва да разкаже битието си, но то все му се изплъзва и се прелива в естествена история на клозета..."
        Много, много, много краевековна носталгия, немотивирано бездействие, заслужена самота изживява главният герой. Самосъжалението му приема такива размери, че читателят неволно се съгласява с думите на Ема: "Търтей, той просто е един търтей, колкото и да е свестен."

        Както обикновено става, героят, безспорен интелектуалец, не търси причините за "драмата" в собственото си безплодие, а... в чуждото забременяване.
        Изключителна творческа находка е музикалното темпо на романа, което се поражда и поддържа от следобедните ритми на люлеещ се стол - горе-долу, горе-долу, горе-долу... Като прибавим сенчестите мяукания на котката и мъдрите увъртания на лулата, бихме се пренесли в духа на съвременната българска проза и бихме... заспали, сладко..., сладко..., докато отмине... кризата.

        Лека нощ!