41. ЗА СЛЪНЦЕТО И МЕСЕЧИНАТА
Сънцето и месечината, простите люге вервеет, оти се некои върхчоечески нешча со чоечки образи и ишчафи (прищевки), първото мъжко, а втората женско. Тийе биле некога токмо (равни) по светлината и си светеле: сънцето деня, а месечината ношя. Еднож месечината се подголемила, - се подкренала пред сънцето и му се пофалила, оти нейзината светлина била по-голема и по-силна отколку шчо негоата; зашчо тая светела ношя, та ношта я напраала ден. Сънцето се гибнало от месечините фальби, се налютило, та йе плеснало по лицето и йе залелило една лепешка, кравечко лайно. Оттога веке месечината си загубила първата светлина, та сега така малу светит, како премрежена, ко шчо я гледаме ние и до денеска.
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.03.2008
Сборник от български народни умотворения. Т. 2. Приказки и предания. Съст. Кузман Шапкарев. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2008
Други публикации:
Сборник от български народни умотворения. Съст. Кузман Шапкарев. Т. 1-6 (в 9
кн.). София, 1891-1892; 2 изд. - В 4 тома. София, 1968-1973.