218. ЦАРОТ И ТАЙНИТЕ МУ
Адно време имало некой цар сос дванайсе души мизлич. Царот фного се чудил, оти йошче не излегли вонка, шчо сборове ки чинували ув мизличут, ка излевали вонка, ги слушали. Аднож царут рекъл: "Айде сега да чиниме така: да затвориме на секъде, да нема дупка да чуе никуй, шчо ки сборуваме."
Направили така - затворили от секъде. Правили, шчо правили ув нътре, ув мизличут, муляза. А ка излезли на вонка, пак чули се, шчо си сборували скришом.
"Айде, -рекли, -сега друго да направиме: да кладеме адна празна, бела книга и да га дадеме на адил татарин да га носе, да видиме дали ки познаят?" Завили адна бела книга и му га дадели на адин татарин да га носе. Тоа венал адин силен койнь и фатил да го припушче по чаршията. Фанали да излеват - тоя, друг, да гледат. Аадин излезел и речел: "Шчо гледате? На тоа, шчо припушче койнют ли? Тоа носе празна книга." А царут бил тебдиль пу него и чул, та го питал: "Кой ти кажа на тебека, оти носе празна книга?" Човекут му речел: "Никуй не ми кажа." - "А от дека позна?" -"От дека? - Оти фного го припушче койнют." -
И така царут рекъл: "Не бива скришно нишчо на света."
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.03.2008
Сборник от български народни умотворения. Т. 2. Приказки и предания. Съст. Кузман Шапкарев. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2008
Други публикации:
Сборник от български народни умотворения. Съст. Кузман Шапкарев. Т. 1-6 (в 9
кн.). София, 1891-1892; 2 изд. - В 4 тома. София, 1968-1973.