* * *
Де са е чуло, видяло,
мома буля си да жалей,
като Иванка буля си,
девет я годин жаляла,
нито на хоро ходила,
ни си главата умила.
На десетата година,
че си главата умила,
умила, не се оплела,
с черни се дрехи почернила,
жълта бъкличка пълнила,
обзела й тамян и восък,
че на гробища отиде,
приляла и прикадила,
вощени свещи запалила,
викнала та заплакала:
- Бульо льо, бульо братовице,
стани ма, бульо, оплети
на ситно плитки момински,
я по на ситно кадънски,
както ме, бульо, плетеше.
Буля се от гроб обади:
- Я мор, калино Иванке,
стига ми плака над гроба,
я стани, буля, че си иди,
не мога, мъри, да стана -
зъмя ми очи изпила,
в коса ми гнездо извила,
ситни зъмчета измътила.
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 13.02.2009
Български фолклорни мотиви. Т. II. Балади. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet,
2006-2010