* * *
Де се е чуло, видяло,
зълва буля си да жали, (2)
цели ми девет години.
На деветата година
съмнало една събота,
вземала темян и огън
и на гробища отишла;
приляла и прикадила,
викнала и заплакала:
- Бульо ле, байновице ле,
мар' стани, бульо, мар' стани
да ми косата оплетеш,
като ме напряш плетеше.
Буля от гробо продума:
- Калино, золво Марино,
не мога, мари, да стана -
герджик ми снага изгнила,
змия ми очи изпила,
в коса ми гнездо увила,
дребни пиленца пилила,
пиленца пепелянчета.
Калино, золво Марино,
я ще та нящо попитам,
право да кажеш, дан' лъжеш -
батьо ти оженили се,
ариза ли ми децата,
доведе ли им мащеха?
- Бульо ле, байновице ле,
да кажа, да не те лъжа -
не се бате ми ожени,
не ти децата ариза,
не им мащеха доведе.
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 13.02.2009
Български фолклорни мотиви. Т. II. Балади. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet,
2006-2010