* * *
Мари, де се е чуло и видяло
зълва буля си да жалей,
като Иванка буля си.
Жаля я девет години,
главата си не умила,
кърпата си не опрала.
На десетата година
тя си главата умила,
умила, не се оплела,
че взела тамян и свещи,
че на гробищата отишла,
приляла и прикадила,
викнала, та заплакала:
- Бульо ле, батьовице ле,
стани ме, бульо, оплети
твоето ситно плетене,
ситно кадънско плетене,
не мога да го забравя.
Буля й се от гроба обади:
- Калино Иванке, булина,
не мога буля да стана,
черна ме е пръст притиснала,
бяла ме е мухъл прикрила,
змия ми очи изпила,
две вити гнезда извила,
ситни яйчица наснела,
дребни змийчета извела,
по моя черен равен гроб.
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 13.02.2009
Български фолклорни мотиви. Т. II. Балади. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet,
2006-2010