* * *
Лежал Дойчин, леле, за девет години,
из костите трева му израсла
и пак душа богу не предава.
Па го пита, леле, негова стара майка:
- Кажи, сине, що грехове стори,
та ти душа, сине, не излиза?
- Кат ме питаш, леле, моя стара майко,
кат ме питаш, право ще ти кажа -
полюбил съм девет кръщелници,
що съм кръстил на мойта дясна ръка,
съм изгорил до девет кошари,
пълни бяха с малки агънцета.
Като бяхме, майко, горе у планина,
там минаха юнак и невеста.
В ръце носят едно мъжко дете,
в ръце носят, майко, едно мъжко дете
и отиват у майка на гости.
Ги хванахме, много ги мъчихме.
Ги накарахме, майко, дърва да наберат,
ги карахме огън да запалят,
ги накарахме дете да го печат.
И с това, майко, не ги оставихме,
ги накарахме дете да ядат.
Майка яде, леле, дребни сълзи рони,
кости крие в бели джобове.
Ги мъчихме, майко, накрай ги убихме
в планина, майко, закопахме.
Ето, лежа, майко, за девет години
и пак душа Бога не приема.
© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.02.2021
Български фолклорни мотиви. Т. ІV. Хайдушки песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet,
2006-2021