* * *
Ходила Грозда, шетала,
хайдутка млада войвода,
ду осум-девет години.
Веке й се додеяло
одееке шетаеки,
по преслапе чекаеки,
руси глави сечееки,
църни кръви газаеки.
През село си поменали,
през село - пусто Берово.
Село а е харесало,
момче а е бендисало.
Тамо се Грозда ожени.
Учинила три години,
мъжко се дете родило.
Заръчал е брат Стояна:
- Гроздо ле, сестро хубава,
гиди приберна пченицо,
що чиниш, сестро, да дойдеш,
да ни побъдеш войвода
барем до една година.
Йот-ка не, сестро, остави
губихме, не сдобихме.
Ка дочу Грозда, ка разбра,
врана си кона оседла.
Свекърва вели-говори:
- Гроздено, снахо Гроздено,
бръжко иди, бръжко ела,
да ти детето не заплаче,
да те свекър не разбере,
кье си ходила хайдутка,
хайдутка млада войвода.
Ясно я слънце заходи
на свекровите дворове.
Ясно я слънце огрея
на светогорски манастир
кун брато, кун хайдутето.
© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.02.2020
Български фолклорни мотиви. Т. IV. Хайдушки песни. Съст. Тодор Моллов. Варна:
LiterNet, 2006-2020