* * *
Снощи си дойде млад Стоян,
сърдит бе Стоян, гневен бе,
на гняв си закла булчето,
булчето, бяла Петранка.
Сред къщи глава й отряза,
мъжко й дете плачеше,
черни й кърви сучеше.
Стоян му мъчно домъчня,
още му жално дожаля.
Стоян навънка излезе,
навънка, вън на двора,
на двора има бял камък,
бял камък, бял самороден.
Стоян на камък седна
и оброни сълзи до земя.
Кога надолу погледа,
баба му отдолу идваше,
баба Стояну думаше:
- Стояне, зетко Стояне,
къде е, зетко, Петранка,
Петранка мойта дъщеря?
Стоян баби си думаше:
- Няма я, бабо, у дома,
мъжко й дете болнаво,
отиде де му побае.
Баба му у къщи влезе,
Петранка сред къщи лежеше,
мъжко й дете плачеше,
черни й кърви сучеше.
Баба Стояну думаше:
- Стояне, зетко Стояне,
какво ти Петранка тъй стори,
та й главата отряза?!
Стоян си нищо не рече.
Викнала е майка да плаче:
- Петранке, дъще Петранке!...
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.10.2011
Български фолклорни мотиви. Т. II. Балади. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet,
2006-2011